Антон Гицов Северомакедонците не обичат Иван Михайлов по понятни причини. Те

Антон Гицов

Северомакедонците не обичат Иван Михайлов по понятни аргументи. Те имат свое  Вътрешна македонска революционна организация, само че мъчно преглъщат обстоятелството, че след гибелта на Тодор Александров, Вътрешна македонска революционна организация е управлявана от Иван Михайлов, който във всичките си мемоари, изявленията и други документи  приказва на чист български език и приказва за това, че  Вътрешна македонска революционна организация е българска организация. Известни са неговите думи „ Македония без българи - огън да я гори! ".

Иван Михайлов в действителност е изтъкнат македонски бунтовник и радател за една Македония, която рано или късно да бъде приобщена към България, само че той е и доста спорна персона. След гибелта на Тодор Александров, той е в основата на братоубийствената война иежду другите кланове на организацията. Неговите екзекутори избиват безжалостно „ федералистите “, които са смятали, че великите сили е нямало да разрешат Македония да бъде погълната от България, и че най- верният път би било Македония да стане самостоятелна в границите на някаква балканска федерация, концепция прокарвана и от Коминтерна.

На 7 юли 1928 година по разпореждане на Ванче Михайлов в София е погубен ген. Александър Протогеров, който се е противопоставял на крайните способи за кавга с вътрешно политическите съперници на Иван Михайлов.

Убийството му провокира обаче съдбовен ерес в самата Вътрешна македонска революционна организация, в която се оформят враждуващи крила на михайловисти и протогеровисти сред които  поражда братоубийствена война. Членът на задграничното посланичество на Вътрешна македонска революционна организация Наум Томалевски, протогеровист, е погубен на 2 декември 1930 година в София от екзекутора на Вътрешна македонска революционна организация Владо Черноземски по разпореждане на Ванче Михайлов. На 4 март 1930 година, е погубен Васил Пундев, протогеровист, македонски бунтовник, изтъкнат историк, журналист и публицист. От своя страна, протогеровистите избиват сподвижници на Ванче Михайлов. Вътрешна македонска революционна организация убива комунистическите депутати Тодор Страшимиров на 17 февруари 1925 година и Хараламби Стоянов  на 6 март 1925 година, погубен е и видният македонски бунтовник Димо Хаджидимов  водач на левицата дружно с дружно с Яне Сандански и Гьорче Петров.

Още при Тодор Александров, по време на деветоюнския прелом през 1923 година екзекутори на Вътрешна македонска революционна организация убиват по нечовечен начин  министър- ръководителя Александър Стамболийски. Избиват се и видни земеделци, доближени то Александър Стамболийски, койте се е стремял да усъвършенства връзките с Югославия и за таз цел е ограничавал интервенциите на Вътрешна македонска революционна организация в Македония и Сърбия.  Райко Даскалов, началник на Войнишкото въстание през 1918 година и министър в държавното управление на Стамболийски е погубен във Виена. Вътрешна македонска революционна организация постепено се трансформира в „ страна в страната “. По време на така наречен " Дъбнишки събития " през май 1925 година по разпореждане на Ивай Михайлов в с. Дъбница, Неврокопска околия, Вътрешна македонска революционна организация устройва собствен съд на над 300 федералисти, комунисти и земеделци, като са произнесени и изпълнени съгласно разнообразни сведения, сред 50 и 80 смъртни присъди.

На 19 май 1934 година е осъществен прелом от политическия кръг " Звено " и Военния съюз. През септември същата година  е  издадена Наредба-закон за сигурността на страната и стартират всеобщи арести на деятели на Вътрешна македонска революционна организация. Софийски военнополеви съд преглежда десетки убийства от дейци на Вътрешна македонска революционна организация, издадени са 21 смъртни присъди, сред които и на самият  Иван  Михайлов, който заобикаля в чужбина..

Всичко това слага въпроса за какво е трябвало клуба в Битоля  да бъде наречен на името на Иван Михайлов, персона неприемлива за северомакедонците, само че и с спорна роля в историята на Вътрешна македонска революционна организация и България. Какво е пречело клубът да се наименува да вземем за пример на Тодор Алекснадров, който би бил допустим еднообразно и за двете страни? Или даже на Гоце Делчев или на името на Даме Груев?

Същото се отнася и до наименуването на клуба в Охрид  на името на цар Борис III в Охрид. Съвършено ясно е за какво това название нервира северомакедонците.  Днес те са обособена страна, а цар Борис в никакъв случай не е приемал подобен вид, една от аргументите той да причисли България към Тристранния пакт и вкара България във Втората международна война е  стремежът му с помоща на Хитлер да стане „ Цар- Обединител “, който е включил и Македония към България.  Да се кръсти клубът на негово име значи на процедура признаването от наша страна на неговата роля и принос като „ Цал Обединител “.

Вярно е, че македонските българи са посрещали задушевно българските войски, само че не би трябвало да се не помни, че по това време както в България, по този начин и в Югославия, в това число в Македония, има партизанско антифашистко  придвижване. А режимът в България по това време е с пронацистки уклон, грубо се преследват партизани и техните ятаци, в пандизите се вкарват  комунисти, земеделци и други съперници на властта. По същия метод българските окупационни управляващи постъпват и в Македония. В името на негово меличество Царя- Обединител.

Ето затова, не е имало съображение и логичност клубът в Охрид да бъде наричан на името на Цар Борис III. Нима няма друти по допустими имена? Като Братя Миладинови или Климент Охридски. А за какво не и Димитър Талев, създателят на  „ Железният светилник “, а „ Преспанските камбани “ и „ Илинден “.

А що се отнася до някои осъдителни  действия на българските окупационни управляващи в Македония, заради което там ни нарачит “фашисти “, добре е да се напомня на Скопие, че отговорните за такива действия не са останали ненаказани.   След 9 септември 1944 година към Народния съд е основан специален  единадесети висш състав, който е  съдил лицата, свързани с незаконни действия на българските полицейски и военни управляващи в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за интервала от 1941 до 1944 година Обвиненията са за полицейски гнет, акции против партизани, палежи на къщи и убийства. Под отговорност са били привлечени 183 души,  издадени са някои смъртни и доживотни присъди, както и доста присъди на разнообразни години затвор.

Но този мотив към този момент не се употребява от българските политици, тъй като в случай че признаят легитимността на присъдите на този състав на Народния съд, би трябвало да признаят легитимността и  на самият Народен съд, нещо, което заобикалят да вършат.